Екипът на ЦСРИ към Фондация "Владиславово" стана част от стотиците доброволци

Нергюл е във външното сервизно помещение, а майка й Гюлер я чака отпред, когато огромната вълна ги връхлита. Стихията отваря вратата и те попадат в ада. Потопът ги помита, но клоните, камъните и различната покъщнина, понесена от водата, ги спасяват от това да бъдат завлечени. Гюлер потъва до шия, а краката, ръцете, цялото й тяло са наранени от отломките. Въпреки всичко тя успява да се вкопчи в дъщеричката си, да я вдигне, с едничката надежда да я спаси от сигурна смърт. Нергюл е едва на 7 години. Живее мирно и подредено с майка си, брат си, баба си и дядо си на ул. „Горна студена”. До 19 юни миналата година, когато едната вълна от потопа в „Аспарухово” погребва дома й под тонове кал. Нергюл се спасява като във филм, благодарение на майчината любов и воля.

Пред екипа на Центъра за социална рехабилитация и интеграция майката и детето неведнъж разказват своите преживявания във фаталната вечер. Майката си спомня неистовите усилия да се задържи изправена - с детето в ръцете си, насред водния ад, блъскана от най-различни предмети. По някакъв начин, сама не помни как, Гюлер успява да стигне до къщата и да прехвърли Нергюл на бетонната плоча – недовършеният покрив на дома им. Със сетни усилия се измъква и тя самата. Тогава вижда, че преддверието, тоалетната и дори цели къщи наоколо ги няма. Изчезнали са без следа зидове, огради... Погледът й попада встрани, където баща й, дядото на Нергюл, се бори да стигне до тях. Сама не знае откъде намира сили да измъкне и него. Оглежда се за сина си и майка си, но не ги вижда никъде. Вика, крещи, търси ги с поглед, иска да скочи във водата за да ги намери, но е безпомощна. Тогава чува ужасените им викове – те са в стаята, под която тя и детето й са намерили временно спасение. Осъзнава, че няма как да излязат, в капан са, нивото на водата се вдига с всяка изминала минута. Чува ги и съседът Румен, той счупва прозореца и успява да спаси бабата и момчето. Нергюл и цялото й семейство стават свидетели на ужаса, от който и днес сънуват кошмари – неизвестно колко дълго, сякаш цяла вечност, стоят на бетонната плоча и безпомощно наблюдават изкоренени дървета, които се носят като кибритени клечки, автомобили, които плуват като детски играчки и се забиват в къщите, и по-страшното – трупове на животни и мъртви човешки тела.

Преди една година, когато квартал „Аспарухово” бе потопен от водната стихия, екипът на „Център за социална рехабилитация и интеграция” на деца от малцинствен произход се оказва в епицентъра на събитията. Много от потребителите на услугата и техните семейства са пряко засегнати от стихията. Специалистите на ЦСРИ работят с пострадалите и при всеки разговор с тях преживяват отново и отново ужаса на бедствието. Знаят историиите на всяко дете, посещаващо Центъра, видели са трагедията през погледа на всяко семейство. Знаят и историята на Нергюл.

Но адът за семейството на Гюлер не приключва дотук. Водата постепенно се оттегля и след нея остава кал – лепкава, гъста, тежка. Кал, която е погълнала всичко, включително и дома им. Или поне това, което останало от него. Няма го преддверието, няма я оградата, няма покъщнина. Само тиня. От която те трябва да изровят не друго, защото друго не е останало, а надеждата, че ще могат да продължат живота си.

Това е история с уж щастлив край, но не е краят на историята. И съвсем не е единствената история.

На следващия ден екипът тръгва да обходи домовете на децата, които участват в интеграционната програма.. Оказва се, че има още много пометени от водния ад. „Наложи се кризисна интервенция”, казват социалните работници Лерзан Сеид и Айнур Дюкянджи. Децата трудно излизат от вцепенението, преди да споделят преживения кошмр. Някои от тях са видели труповете по улиците, други с часове не са знаели къде са роднините им, трети са заварили домовете си разрушени. Две деца, треперейки от ужас, гледали как покрай тяхната къща стихията отвлича легло, а на него е прикован възрастен мъж, инвалид. Водата го отнесла без никаква надежда за спасение.”, разказва и педагогът Борис Ненов. Родидителите не скриват от специалистите, че месеци след потопа децата им плачели от паника при всеки дъжд.

Освен да ги успокоят след първоначалния шок, специалистите от центъра трябва да помогнат по още много начини – с разчистване на калта и отломките, с даряване на храна, дрехи, обувки. „Всъщност – не трябва, колегите искаха да го направят, казва управителят Снежана Стоянова. - Дни наред, даже седмици, ринaхме лепкавата кал, която мирише все по-лошо и по-лошо. И се молехме да не попаднем на трупове.” Тя и колегите й носят вода, осигуряват медицинска помощ, разтоварват кашони с дарения в кметството, обикалят от къща на къща – да помагат, да описват щети, да успокояват хората. Екипът става част от стотиците доброволци във всички пострадали части на квартала – и на „Моряшка”, и на „Горна студена”, и на „Белгород”.

Признават, че в тези дни обстоятелствата ги срещат с различни хора сред пострадалите – едни ринат кал заедно с доброволците, а други излизат пред къщите си облечени в бели дрехи, с чаша кафе в ръка и гледат безучастно как дороволците разчистват собствените им домове.

Вечер хората на ЦСРИ сядат в едно от кварталните кафенета и виждат, че има и друг свят – уж извън калта, уж чист, а всъщност затлачен от безразличие. Като в някаква паралелна реалност слушат коментарите на тези, които по цял ден гледат телевизия и сърфират в мрежите с твърденията, че никой нищо не прави за пострадалите, че общината бездейства, че доброволците се подпират на лопатите и чакат сандвичите на обед, а улиците са прашни. Хората от ЦСРИ не скриват огорчението си, но безмълвно свеждат поглед. Защото всеки ден и час виждат другата истина, от която са част самите те – собствените си ботуши, потънали в тиня, и дрехите си, полепнали с кал. Мълчаливо въздъхват и усещат в дробовете си миризмата на блато и разложение. Но в сърцата и умовете им са Нергюл и нейната майка. Пред очите им са ръцете на Гюлер – целите в рани, синини и отоци, с изпочупени, кървави нокти. Заради тях и заради другите оцелели като тях, продължават да ринат калта. И да се отзовават навсякъде, където им стигат сили.

Днес, една годна след потопа, благодарение на щедростта на добри хора и усилията на екипа на ЦСРИ, семейството на Нергюл има хладилник, печка, дрехи и други вещи от първа необходимост. И те, като много от съкварталците си, са успели да превъзмогнат разрухата, да изчистят дома си, и да заживеят мирно и подредено. Но по стените на техния дом и до днес се стичат капки вода...като сълзи.