Когато за първи път открих съществуването на мрежата, се скъсвах да си купувам от ония карти, с които източваш целия интернет от домашния телефон. Сядах пред монитора и завладявах мрежата, яхах я като разгневен каубой и покорявах цялата музика на света. Крадях с шепи, крадях неспирно и на всеки час се сдобивах с по едно парче. След това картата се източваше, майка ми ми викаше, че много голяма сметка за телефона сме навъртяли и аз ставах от компютъра малко посърнал.

Мина се време, дойде голямата революция, всички забравихме, че има бог и той ни гледа малко намръщено, докато теглим килограми незаконно порно с жирафи от мрежата и интернета започна да се променя. И като че ли за по-лошо се промени. Други си беше с картите и супер бавната скорост. Защото влизаш целенасочено, знаеш, че всичко ще е страшно бавно и много внимателно подбираш какво точно ще свалиш, какво точно ще направиш.

Сега си е свободия. Разцъкваш тук и там, забравяш за какво си седнал на пустия компютър, от екрана се появяват всякакви лица и тенденции и започват много укорително да те сочат с пръст и да се опитват нещо да ти кажат. Ако имаш акъл изключваш компютъра и никога повече не свръщаш в това тъмно стерилно място, изпълнено с шум и анархия, мрак и отявлени тъпотии, ами си живееш някъде в гората и не се занимаваш с глупости.

Само дето аз акъл много нямам и седя и зяпам с отворена уста срещу монитора и бавно, но сигурно губя цялата си воля и се превръщам в роб на интернет. Започвам да търся информация за себе си и намирам различни неща от различни източници. Оказва се, че цветът на косата ми е съвсем различен от този, който съм свикнал да гледам всяка сутрин в огледалото. Имам различна работа от тази, която работя в момента, имам две деца и проблем с наркотиците, от който съм се възстановявал, но не напълно, също така съм с крайно десни убеждения и през последните няколко вечери са ме видяли да се навъртам около Студентски град с кървавочервено ферари и няколко малолетни момичета в багажника.

В това ли се превърнах?, питам се аз себе си и продължавам да седя и да гледам как все повече и повече се разпадам в безкрайната шумотевица на интернета и научавам все по-малко и по-малко за света около себе си. Междувременно от дясната страна на екрана присветват лампичките на хора, които би трябвало да познавам, но не съм сигурен, че някога въобще съм ги срещал. Те са изместили истинските ми приятели в някакъв изкуствено създаден списък и нагло мигат в очите ми и чакат да ги заговоря. Аз се опитвам да намеря хората, които наистина са ми близки на сърцето и се оказва, че мрежата ги е блокирала.

Нямам много време да разсъждавам върху тоя проблем, защото интернетът продължава да настоява за своето си и ме кара да проумея, че тази напитка ще промени живота ми завинаги и единственото нещо, от което се нуждая е суаг. Замислям се за момент и се хващам, че суаг не съм пил и че даже не знам какво е това. Гледам по страниците и се опитвам да намеря българския език. Оказва се, че и той отсъства. Всичко е заменено от странни йероглифи и знаци.

Общуването е изпаднало до говореното на злободневно ниво. И си седя в малката стаичка и си мечтая за добрите стари времена на чума и кастово разделение.

Интернетът не иска да приеме мислите ми такива, каквито са и държи да ги преформулирам в абревиатури със странни знаци и продължава да набутва в гърлото ми реклами и искрящи снимки. След това някакви почти невидими нишки започват плавно да излизат от монитора и да приближават към главата ми. С малки, едва забележими кукички, интернетът си взима по парченце от мозъка ми и си го присвоява, за да може накрая да стане един супер мозък. И за да не забележа какво всъщност прави, той ми пуска много поучителни текстове, че не трябва да излизам с момичета, които пътуват и четат и че аз принадлежа към тази или онази група момчета от града, които са разделени в десет групи по различни признаци.

Сещам се, че повечето момичета, с които съм излизал или четат супер много или пътуват супер много. И че с тях съм си изкарвал чудесно. Ама наистина чудесно. И започвам да псувам тъпия интернет за тъпите му идеи. И все по-ясно виждам какво се опитва да направи с мене. Давам си сметка, че не искам да принадлежа към нито една от десетте групи градски момчета и че никога не съм бил срамежливия сладур, ами по-скоро раздразнения мухльо.

Спирам компютъра и се чувствам толкова по-добре след като знам, че никога повече няма да ми се наложи да слушам тъпотиите на някакви кретени. Ония кретени, които си мислят, че щом нещо съществува в интернет то е завинаги и е сто процента истинско и непреходно и че ще ни надживее всичките.

Да го духаш интернет! Отивам да живея в гората.

П.П. Тъпо ли е, че този текст е онлайн? Защото ако е тъпо, забрави, че си чел горните редове.

Те и без това са тъпи. Благодаря на "Дневник" за възможността да го публикувам. Не им се сърди на хората. Просто ме съжалиха и видяха, че нищо не съм се научил да правя на тоя свят, ами само да пиша глупости. Прощавай, читателю, ако съм изгубил времето ти. Ако ли не, ще се
видим на поляната.

Марти Левчев/dnevnik.bg