В далечния Космос двойка супермасивни черни дупки “танцуват” една около друга. Резултатът от танца им ще бъде сливането в една огромна, супер-супермасивна черна дупка, способна да погълне милиарди звезди. Това е заключението от ново изследване на астрономи от няколко университета в САЩ. Резултатите са публикувани в новият брой на списание “Astronomy and Astrophysics”.

Черните дупки са най-старите “обитатели” на Вселената и в тях е скрит ключът към разгадаването на това, как се е формирал космосът и каква е съдбата на заобикалящият ни всемир. Астрономите теоретично предполагаха, че се случва черни дупки да се слеят, формирайки една нова, супермасивна черна дупка. Новото изследване дава доказателство, че това наистина се случва.

“Двата основни въпроса за супермасивните черни дупки са: От къде се появяват и как нарастват във времето?”, казва Крейг Сарацин, професор по астрономия в Университета във Вирджиния. “Търсенето на отговор на тези въпроси днес е една от основните задачи за астрономите”.

Супермасивните черни дупки във Вселената са региони в пространството с ужасяваща плътност и маса. Те “поглъщат” милиарди звезди и по пътя си “всмукват” още и още, ставайки свръхчудовища. Дори светлината не може да “избяга” от силата, с която една “обикновена” черна дупка привлича материята. Това е причината, тези региони в пространството да се наричат с простото име “черни дупки”. “Черните дупки са “окончателното” бунище във Вселената. Материята, която те поглъщат изчезва безследно. Единственото, което остава като следа, е огромната гравитация”, обяснява проф. Сарацин.

Той и колегите му от обсерваторията на НАСА “Чандра” търсят информация за “чудовищата” в космоса с помощта на рентгеновия телескоп “Чандра”. Черните дупки стават “видими” защото излъчват огромни количества радиация, подобна на тази, която използваме в медицинските уреди днес. Невидимата за окото енергия, става видима, ако я погледнем с рентгенов телескоп.

“Ако наблюдаваш черна дупка е невъзможно да определиш как се е родила тя. Нито пък може да се наблюдава какво точно е погълнала”, казва проф. Сарацин. “Трябва да я хванеш в момента, когато се готви “да вечеря” или да я следиш докато го прави.” Това е основното, което екипът астрономи се е заел да извърши. Фокусирали вниманието си върху централната част на клъстера от галактики, наречен Abell 400, в който астрономите предположили, че се намират двойка супермасивни черни дупки. Наблюденията показали, че двете чудовища се намират много близо едно до друго, но липсвали следи, че са свързани помежду си или че им предстои сливане.

“Въпросът беше: Това стара “съпружеска двойка” ли е или са просто “непознати”, срещнали се по пътя? Сега вече знаем, че това си е класически пример за “интимно свързана” двойка. В случая обаче се касае по-скоро за “семейство” като при “черните вдовици”. Резултатът от сливането на тези две черни дупки е предизвестен – едната ще бъде “изядена”, продължава разказа си професор Сарацин.

НАСА планира да помогне на астрономите в изясняването на въпроса за формирането на супермасивни черни дупки. Агенцията предвижда реализацията на програма, наречена LISA (Laser Interferometry Space Antenna), в която влиза изграждането на три сателита, имащи за цел улавянето на гравитационните вълни от сливането на двете черни дупки. През последните години астрономите установиха, че всяка голяма галактика си има своя черна дупка. Супермасивната черна дупка на нашият Млечен път вече е погълнала материя, равняваща се на милиони Слънца. Учените смятат, че по-големите галактики са “снабдени” и със съответно по-големи черни дупки.

В някой случаи се стига до сливането на две галактики. Тогава, супермасивните черни дупки на тези галактики попадат “в опасна близост” в центъра на новородената галактика. Неизбежното предстои – двете се сливат в една супер-супермасивна черна дупка.

Екипът на проф. Сарацин открил, че двете супермасивни черни дупки в Abell 400 поглъщат газ от галактиката и всяка от тях “изхвърля” струи от радиоактивна плазма. Двете радиационни опашки са насочени в противоположни посоки. Докато двете черни дупки “танцуват” в облака от газ, опашките от радиоактивна плазма оставят следа зад тях. “Тези следи са подобни на онези, които оставят реактивните двигатели на самолетите”, казва Сарацин. “По тях тук на Земята можем да видим от къде е преминал самолета и да “предскажем” посоката, в която ще продължи. В нашият случай, оставените ни от черните дупки следи категорично показват, че се касае за двойка, която се движи заедно и на която й предстои да се слее в едно”.